Началото на Вселената е било, когато чистото съзнание – унифицираното поле, виждайки себе си създава вътре в своята по същество унифицирана природа тристранната структура на наблюдател, наблюдавано и процес на наблюдение. От това най- дълбоко ниво на реалност съзнанието сътворява творение, тъй че да съществува много интимна връзка между наблюдателя и наблюдаваното. Те са в крайна степен обединени като неразделима цялост в основата на сътворението, която е унифицираното поле, което също така е нашето най-вътрешно съзнание – самият себе си. Всяко слово, дело и поведение са флуктуации на съзнанието. Целият живот възниква от и се поддържа от съзнанието. Цялата Вселена е изражение на Съзнанието. Реалността на Вселената е безграничен океан от съзнание в движение.

Съзнанието представлява фундаментален компонент на действителността толкова фундаментален, колкото са времето, пространството и материята. Съзнанието е последователност от дискретни събития – тези съзнателни събития, който са точно този тип тип състояния на квантова редукция поради прага на фундаменталното ниво на пространствено – времевата геометрия, възникващи грубо 40 пъти в секундата.  СЪЗНАНИЕТО = ФИЗИЧЕСКА РЕАЛНОСТ.

Съществува цял свят на физиката, наречен „скритият сектор“, който ни се представя от теорията на струните. Това е свят сам за себе си. Той се просмуква в това пространство; ние вървим през него; по принцип можем смътно да го видим. Вероятно това е, което наричаме ум. Вероятно съществуват мисловни тела и мисли, които обитават там, както физическите същества обитават тук. Какво да кажем за материята като информация или за ума като информация? Какво да кажем за ума като материя и за материята като ум? Това което със сигурност е ясно е, че за да огънете времето и пространството и да пътувате до други галактики, трябва да се гледа на УМА КАТО на МАТЕРИЯ. УМ = МАТЕРИЯ.

Ние сме свикнали с идеята,че събитията са причинени от предишни събития,които на свой ред са причинени от още по-предишни събития. Съществува верига на причинността,разпростряна назад в миналото. Болестите при хората са събития,които се случват в нашата Вселена,следователно те подлежат на изследване,описание и разбиране по начин, сходен с изграждането на модел на самата Вселена. При научното моделиране на нашата Вселена се стига до проблема, че съвременните закони на науката не са валидни в момента на нейното начало – Големият взрив. Един закон не е закон, ако е валиден само понякога. Трябва да се опитаме въз основа на науката да разберем началото на Вселената, както и да се стремим към изграждането на единна теория, която да обяснява нашата Вселена и всичко, което се случва в нея (например болестите при хората).

За да можем да изградим наш модел на Вселената, в която живеем, който описва нея и всичко в нея, максимално близък до реалността, то непременно трябва да има стройна теория, обясняваща взаимодействията на нашата Вселена с останалите Вселени. Вероятно с помощта на науката си хората биха могли да унищожат болестите, срещани при тях, но тъй като последните са закономерност, характерна за Homo sapience и за цялата наша Вселена, вследствие на тази промяна ще се появят следващи събития, продиктувани от взаимоотношенията на нашата Вселена с останалите Вселени.
Ето защо, добре би било да бъдат изследвани и последствията от „унищожаването“ на болестите при хората.

Бихме могли да разглеждаме човечеството или H.s. като очи, уши и т.н. на нашата Вселена, който я отразява чувствайки и осмисляйки я, и взема активно участие в нейния живот.
Имайки предвид Слабия Антропен Принцип, Вселената и човечеството трябва да бъдат разглеждани заедно и моделите на изследване и разбиране трябва да бъдат еднакви и за двете системи.

Времето предхожда съществуването

Как във свят, който според физиката е симетричен по отношение на времето, може да възникне стрелата на времето? Това е парадоксът на времето, който във физиката изразява „дилемата на детерминизма“.

В състояние на равновесие, в което стрелата на времето не се проявява, материята е сляпа, но далеч от равновесното състояние, когато тя се проявява, материята започва да вижда!Без кохерентността на необратимите неравновесни процеси появата на живот на Земята е необяснима. Тезата, според която стрелата на времето е просто феноменология, става абсурдна. Не ние създаваме стрелата на времето, а обратно – ние сме нейни рожби. Класическата наука дава предимство на подредеността и устойчивостта, докато оттук нататък на всички нива на наблюдение сме изправени пред определящата роля на флуктуациите и неустойчивостта. През последните десетилетия се роди нова наука – физика на неравновесните процеси, която въведе нови понятия като: самоорганизация и дисипативни структури. Дисипативните процеси се характеризират с еднопосочно време, т.е. с необратимост. Фундаменталните закони тук изразяват възможности, а не определености. Освен тях има и събития, които не следват от законите, а реализират възможности.

Времето,което ни отделя от Големия взрив е изненадващо кратко. Раждането на нашата вселена е станало преди около 15 милиарда години.Големият взрив („big bang“)може да се разглежда като събитие, свързано с неустойчивост,т.е.той е отправната точка на нашата вселена, но не и на времето. И докато вселената има възраст, средата, чията неустойчивост е породила тази вселена, няма възраст. В този сценарий времето няма начало и вероятно няма край!

Раждането на нашата вселена е просто едно събитие от историята на космоса,т.е.трябва да препишем на космоса някакво време,което да предхожда това събитие. Самото раждане на вселената можем да оприличим на фазов преход от предвселена,наричана също „квантов вакуум“ или „метавселена“,към вселената,която ни заобикаля и която наблюдаваме. Големият взрив може да се разглежда като необратим процес par exellance. Необратимостта произтича от неустойчивостта на предвселената,която е следствие на взаимодействията на гравитацията и материята. В този контекст нашата вселена е родена под знака на неустойчивостта и понятия като самоорганизация могат да се прилагат към началните стадии на еволюцията й. Необратимостта и потокът на времето запазват значението си и в релативистката космология. Може дори да се твърди,че колкото повече отиваме към по-високите енергии,т.е.към началото на вселената,толкова по-важна става ролята на необратимостта. Необратимите процеси,свързани с динамичната неустойчивост,играят решаваща роля още от самото раждане на нашата вселена. В този смисъл времето е вечно.Ние имаме възраст,цивилизацията има възраст,вселената има възраст,но времето няма нито начало,нито край. Налице е хипотеза,която обединява елементи от двете традиционни концепции в космологията: теорията на стационарното състояние на Бонди,Голд и Хойл и стандартния модел на Големия взрив. Първата се прилага към предвселената- нестабилната среда,от която е възникнала нашата вселена,докато втората се прилага конкретно към самата вселена.

Нашата Вселена

Когато квантовите физици раздробяват материята на все по-малки парченца,те достигат до най-малките градивни елементи – електрони,протони и т.н. – които не притежават вече отличителните черти на обекти.Макар че един елекрон може понякога да се държи като малка компактна частица,физиците са установили,че той буквално не притежава измерение.От една страна електронът може да има поведение на частица или да се разтвори в облак от енергия и да се държи като вълна.Ако бъде изтрелян към бариера с два процепа,той може да премине и през двата едновременно.Когато два електрона с поведение на вълна се сблъскват,те създават интерференчни картини.Светлината,гамалъчите,радиовълните,рентгеновите лъчи и др.могат постоянно да се променят от вълни в частици и обратно.Днес физиците приемат,че елементарните градивни елементи на нашата вселена не трябва да се разглеждат само като вълни или само като частици,а като отделна категория неща,които са винаги някакси и двете – кванти.Те приемат,че кварките са основният градивен материал на нашата вселена.

Физиците са установили,че единственото време,в което квантите се държат като частици,е когато ние ги наблюдаваме.По всяко друго време те се държат като вълни.Зад гърба на човека винаги е налице една напълно неопределена и непрестанно течаща квантова супа.Но винаги,когато се обърне и се опита да види супата,неговият поглед мигновено я замразява и тя се превръща в обикновена реалност.Така хората никога не могат да изпитат истинската текстура на квантовата реалност,защото всичко до което се докоснем се превръща в материя.

Друг аспект на квантовата реалност е,че е налице странно състояние на взаимосвързаност,което съществува между привидно несвързани кванти.Датският физик Нилс Бор отбелязва:ако елементарните частици се появяват само в присъствието на наблюдател,то тогава е безсмислено да се говори за свойствата и характеристиките на частиците като налични,преди те да бъдат наблюдавани (тоест свойствата на една частица не съществуват,докато не бъдат наблюдавани).От друга страна физиците установяват,че процесите на разпадане на атомите води до създаване на двойка частици с еднакви или много сходни свойства.Напр.атомът на позитрония се състои от един електрон и един позитрон(позитронът е електрон с + заряд).Тъй като позитронът е античастицата на електрона – двете частици анахилират и се разпадат на два кванта светлина – фотони,които се разлитат в противоположни посоки.Квантовите физици са установили,че няма значение колко далече отлитат фотоните – когато бъдат измерени,винаги ще се открива,че те имат еднакви ъгли на поляризация (поляризацията е пространствената ориентация на вълновия аспект на фотона при разлитането от източника).Айнщайн се противопоставя на Бор и обяснява,защо съществуването на такива двойки частици доказва,че не е възможно Бор да е прав.Айнщайн обяснява,че две такива частици,напр.излъчените фотони от разпада на позитрония,могат да бъдат създадени и да им се позволи да отлетят на значително разстояние.Тогава те могат да бъдат пресрещнати и техните ъгли на поляризация – измерени.Ако поляризациите се измерят точно в един и същ момент и се открие,че те са идентични,както квантовата физика предсказва,и ако Бор е прав и свойства на поляризацията не възникват,докато не са наблюдавани или измервани,това показва,че двата фотонатрябва мигновено да обменят помежду си информация,така че да знаят кой е ъгълът на поляризация,за който да се уговорят.Проблемът е,че съгласно специалната теория на относителността на Айнщайн нищо не може да пътува по-бързо от светлината.Айнщайн и неговите колеги са убедени,че не съществува „разумна дефиниция“ на реалността,който би позволила съществуването на такава по-бърза от скоростта на светлината взаимосвързаност,а следователно Бор не е прав. Това обаче не смущава Бор и той предлага друго обяснение:Ако елементарните частици(квантите)не съществуват,докато не са наблюдавани,тогава за тях повече не може да се мисли като за независими „неща“.Квантите не могат да бъдат разглеждани като отделни.Те са част от една невидима система и е безсмислено да мислим за тях по друг начин.

Плазмата е газ с висока плътност на електрони и позитивни йони-атоми с положителен заряд.Когато електроните са в плазма,те престават да се държат като отделни частици и започват да се държат като че ли са част от по-голямо и взаимосвързано цяло.Огромни количества електрони създават впечатлението,че са изненадващо добре организирани – наблюдават се високо организирани цялостни ефекти.Подобни колективни движения на електрони в плазма са наречени от Бом – плазмони.

Отвън

Вероятно най-близките до нас Вселени, заедно с нашата, са общо 3 + 1. Те биха могли да бъдат обективизирани от нас с методите на Нашата наука.

Останалите до 11 Вселени вероятно биха могли да бъдат обективизирани с методите на математиката, но е вероятно да съществуват и други начини.

Съществува сериозен „принцип на неопределеността“, за момента валиден за нашата Вселена. Вероятно е да съществува поне още един принцип – „инфлационна необходимост за покачване на измеренията“ и вероятност за дефиниране на състоянията без употреба на числа.

Черни дупки

Черните дупки биха могли да бъдат дефинирани като множество събития, от които не е възможно да се избяга далеч. Това означава, че границата на черната дупка – хоризонтът  на събития – се образува от пътищата на светлинните лъчи в пространство-времето, които вече не могат да избягат от черната дупка и започват вечно да кръжат по нейния ръб. Пътищата на светлинните лъчи в хоризонта на събитията трябва винаги да са успоредни или раздалечени помежду си. Площа на хоризонта на събития ще нараства във всички случаи, когато в черната дупка попадне материя или излъчване. Ако две черни дупки се сбъскат и слеят в една, площа на хоризонта на събития на получената черна дупка ще бъде по-голяма или равна на сумата от площите на хоризонтите на събития на първоначалните черни дупки

Свойството на площа на черната дупка да не намалява много напомня поведението на една физична величина, наречена ентропия, която е мярка за степента на безредие в една система. Втори закон на термодинамиката: ентропията на една изолирана система винаги нараства, а когато съберем две системи в една,ентропията на обидинената система става по-голяма от сумата на ентропиите на отделните системи. Вторият закон на термодинамиката заема твърде различно място в сравнение с останалите научни закони(напр.закона на Нютон за гравитацията), тъй като той не важи във всички случаи, а само в огромното болшинство случаи.

Една черна дупка(даже и невъртяща се) трябва да излъчва частици и лъчение, така както излъчва едно горещо тяло, с температура , зависеща само от масата на черната дупка: колкото по-голяма е масата, толкова по-ниска ще е температурата. Квантовата теория показва, че частиците идват не от вътрешността на черната дупка, а от „празното пространство“ извън хоризонта на събития на черната дупка: пространството което приемаме като празно не е съвсем празно, защото това ще значи, че всички полета, например гравитационното и електро-магнитното, ще трябва да са точно нулеви. Но стойността на едно поле и неговата скорост на изменение с времето са като скоростта и положението на една частица. Принципът на неопределеността твърди, че колкото по-точно знаем една от тези две величини, толкова по-неточно ще знаем другата.Така че в празното пространство полето не може да бъде фиксирано точно на нулата, защото тогава би имало точна стойност нула и точна скорост на изменение също – нула. Трябва да има някакво минимално количество на неопределеност или квантови флуктоации. Бихме могли да си представим тези флуктуации като двойка частици светлина или гравитаця, които се явяват едновременно в някакъв момент, раздалечават се и после отново се сближават и анихилират една друга. Тези частици са виртуални, подобно на частиците, носещи гравитационното действие на нашето Слънце: за разлика от реалните частици, виртуалните частици не могат да се наблюдават директно с детектор на частици. Но техните косвени влияния, като например малките изменения в енергията на електронните орбити в атома, могат да се измерят и се съгласуват изключително точно с теоретичните предсказвания. Принципът на неопределеността предсказва съществуването на подобни виртуални двойки от материални частици като електроните и кварките. В този случай, обаче, единият член на двойката ще е частица, а другият – античастица (античастиците на светлината и гравитацията са еднакви с частиците). Понеже енергията не може да се създава от нищо, единият от партньорите в двойката частица/античастица ще има положителна енегрия, а другият – отрицателна. Този с отрицателна енергия е обречен да бъде краткоживееща виртуална частица, тъй като в нормални условия реалните частици имат винаги положителна енергия. Поради това той ще търси партньора си и ще анихилира с него. Но близо до едно масивно тяло една реална частица има по-малка енергия, отколкото ако е по-далече, защото ще е необходимо да поеме енергия, за да се отдалечи, преодолявайки гравитационното привличане на тялото. Обикновено енегрията на частиците остава положителна, но гравитационното поле във вътрешността на една черна дупка е толкова силно, че там дори и реалната частица може да има отрицателна енергия. Поради това е възможно, ако съществува черна дупка, виртуалната частица с отрицателна енергия да падне в нея и да се превърне в реална частица или античастица. Тогава вече няма да анихилира със своя партньор. Нейният изоставен партньор също може да падне в черната дупка или пък, притежавайки положителна енергия, може да избяга от околността на черната дупка във вид на реална частица или античастица. На далечен наблюдател ще му се стори, че тя е била излъчена от черната дупка. Колкото по-малка е черната дупка, толкова по-късо ще е разстоянието, което частицата с отрицателна енергия ще трябва да измине, преди да се превърне в реална частица, а следователно толкова по-голямо ще е излъчването и видимата температура на черната дупка.

Положителната енергия на освобождаваното излъчване ще се балансира от поток частици с отрицателна енергия към черната дупка. От уравнението на Айнщайн(Е=mc2) енергията е пропорционална на масата. Ето защо потокът от отрицателна енергия към черната дупка ще намали масата й. Когато черната дупка губи маса, площта на хоризонта й на събития става по-малка, но това намаление в ентропията на черната дупка е повече от компенсираното от ентропията на освободеното излъчване, така че вторият закон на термодинамиката не се нарушава. Колкото по-малка е масата на черната дупка, толкова по-висока е нейната температура. Така че, когато черната дупка губи маса нейната температура и скорост на излъчване нарастват и тя започва по-бързо да губи масата си. Предполага се, че когато черната дупка стане изключително малка, тя напълно ще изчезне в един гигантски взрив.